Цветан Николаев Диковски е роден през 1968 г. в гр. Бяла Слатина, Врачанска област. Завършва средно образование в гимназията в Бяла Слатина и едногодишен професионален курс в ТС "Г. С. Раковски", Враца. През 1997 г. се дипломира в Православния богословски факултет на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" със специалност учител-теолог.

След това работи като учител по религия в община Б. Слатина, като преподавател по история и други учебни предмети, като администратор и др. По време на следването си сътрудничи на кабелно радио "Бяла Слатина" с материали за църковните празници, има и съвместни материали с локалната кабелна телевизия.

След дипломирането си публикува в общинските вестници в родния си град материали на православна тематика. Води рубрика във в. "Бяла Слатина", сътрудничи и на печатните издания "За Бяла Слатина" и "Белослатински глас" (през периода от 1999 до 2004 г.). От 2007 г. започва да изпраща материали и в официалния орган на БПЦ "Църковен вестник". Занимава се с енорийска катехизация, води неделно училище за деца и курсове за възрастни. Участва в списването и подготвянето за печат на диплянки по повод различни национални и християнски празници.

В електронни издания започва да публикува от 2006 г. В мрежата могат да бъдат прочетени негови статии, катехизически беседи, разкази, стихове и др. Сътрудничи на страници и портали като: "LiterNet", "Словото", "Двери на Православието", "Православие България", "Моята Библиотека" и др. Поддържа личен блог: http://c-dikovski.blogspot.com/. Интересите му са разностранни – мисионерство, педагогика, психология, пастирство и др. Вярва, че високите технологии могат да бъдат ползвани за доброто и благото на хората.

.............................................

НА МАЛКИЯ ПРИНЦ

“Най-същественото е невидимо за очите,
най-хубавото се вижда само със сърцето.”
Антоан дьо Сент Екзюпери

Здравей, мой самотен пътеводител,
безсмъртен на царството приказно жител!
Здравей, ти, момченце със златна косица,
събрала цвета на узряла пшеница!
Води ме във своето приказно царство
с красивата роза, с вулкана угаснал.
И нека обходим всички планети
напук на суетните и на царете.
Да слезем ний заедно тук на Земята,
за да потърсим верни приятели.
Да топлим сърцата си  в огнени залези,
да срещаме изгреви с багри коралови,
и в кратка почивка сред дебрите горски
да мислим за всички чудатости хорски.
И там под звездите, в нощите късни
пак своето изворче малко да търсим.
Така да узная, че Бог ми е пратил
един неизменен и верен приятел.
Аз знам, че дори да отлитнеш в небето
при своята роза, на свойта планета,
ти пак ще се върнеш при мене, защото
си малък и мъдър, и вярваш в доброто.
И пак през пустинята пълна със хора
ръка за ръчица с тебе ще бродим.
Нас свърза ни истина чудна, заветна –
прекрасното вижда го само сърцето...

БРОЕНИЦА

Чудна, малка, черна броеница,
плетена от пръсти на монах,
пари във ръката ми и тихо
спомня ми за сторения грях.

Бавно броеницата прехвърлям
и светът със нея се върти,
във молитва горестна унесен:
Боже, греховете ми прости!

Тази малка, чудна броеница,
пратена от Бога за спасение,
с мънички мъниста украсена,
топла от монашеското пение.

НЕ МОГА, НЕ ИСКАМ...

Не мога, не искам да бъда различен,
не искам, не мога да спра да обичам.
Не мога, не искам да спя равнодушен,
не искам, не мога похвали да слушам.
Не мога, не искам зависим да бъда,
не искам да тъна в лъжи и заблуди.
Не мога да слушам плача на децата,
не искам да бъда предател на братя.
Не мога в сърцето омраза да нося,
не искам да бъда звезда нейде в космоса.
Не мога да бъда ни цар, нито властник,
не искам човешкото в мен да угасне.
Не мога крадци пременени да гледам,
не искам да бъда богат, нито беден.
Не мога човешки души да погубвам,
не искам приятели ценни да губя.
Не мога да гасна на страстите пленник,
не искам да бъда на нивата плевел.
Не мога, не искам да спра да обичам,
не искам, не мога да бъда различен.

НА БАЩА МИ

Плетачо на дантели стоманени,
не ще ли спрат ръцете уморени,
отпуснати на твоите колене.
Приседнал и отправил взор към мене,
ти пак безмълвно с погледи ме питаш,
ще можеш ли от утре да разчиташ,
да взема твоя метър, твойте клещи
и любовта в сърцето ти горещо.
Дали ще тръгна с тях из този град
и с тежкия железен занаят,
по твоя път за хляба да се боря?
Дали ще има плод и твоят корен?
И в себе си таиш добри надежди,
със труд и пот живота да подреждам.
Желаеш да съм син трудолюбив,
но моля те не смятай ме ленив!
В живота си избрах една съдба,
и друга днес е моята борба.
Родът ни, татко, в грях и блуд пропадна,
и чакат ме души за слово жадни.
Очаква ме под слънцето една
духовна, камениста целина,
и в нея слово с пълни шепи сея,
и чакам плод да се роди от нея.
И докога ще бъде тъй не знам,
ала сърцето тегли ме натам.
Как искам над греха да победя,
и нов духовен дом да съградя
в пределите на моята обител –
едно сърце – сърцето на строител...

АКО СИ ИСКАЛА...

Ако си искала да бъда с теб, кажи ми!
Аз може би погрешно те разбрах.
Сърцето ти ако раних, прости ми!
Дано и Бог прости ми тоя грях!

Ако таила си надежди, че ще свържем
на кръстопът съдбите си в една,
и в брак свещен един за друг ще бъдем
опора в тези трудни времена.

Ако си искала да имаш любовта ми,
ако си страдала по мене нощ и ден,
то, моля те, разкрий ми свойта тайна,
да знам, че съм с любов благословен!

Ако и днес обичаш ме все още,
и Бог ме е положил в твоя плен,
ще бъда звезден свод над твойте нощи
и ясно слънце в светлия ти ден!